1866 QUATTRO BATTAGLIE PER IL VENETO

1866 QUATTRO BATTAGLIE PER IL VENETO
Il volume e acquistabile presso tutte le librerie, oppure si può chiedere alla Casa Editrice (ordini@nuovacultura.it) o all'Istituto del nastro Azzurro (segreteriagenerale@istitutonastroazzurro.org)

1866 Il Combattimento di Londrone

ORDINE MILITARE D'ITALIA

ORDINE MILITARE D'ITALIA
CAVALIERE DI GRAN CROCE

Collana Storia in Laboratorio

Il piano editoriale per il 1917 è pubblicato con post in data 12 novembre 2016

Per i volumi pubblicati accedere al catalogo della Società Editrice Nuova Cultura con il seguente percorso:
www.nuovacultura.it/catalogo/collanescientifiche/storiainlaboratorio

.La collana Storia in Laboratorio 31 dicembre 2014

.La collana Storia in Laboratorio 31 dicembre 2014
Collana Storia in Laboratorio . Scorrendo il blog si trovano le indicazioni riportate sulla quarta di copertina di ogni volume. Ulteriori informazioni e notizie possono essere chieste a: ricerca23@libero.it

Testo Progetto Storia In Laboratorio

Il testo completo del Progetto Storia in Laboratorio è riportato su questo blog alla data del 10 gennaio 2009.

Si può utilizzare anche la funzione "cerca" digitando Progetto Storia in Laboratorio.

Traduzione

Il presente blog è scritto in Italiano, lingua base. Chi desiderasse tradurre in un altra lingua, può avvalersi della opportunità della funzione di "Traduzione", che è riporta nella pagina in fondo al presente blog.

This blog is written in Italian, a language base. Those who wish to translate into another language, may use the opportunity of the function of "Translation", which is reported in the pages.

Translate

La Collana Storia in Laboratorio al 31 dicembre 2011

La Collana Storia in Laboratorio al 31 dicembre 2011
Direttore della Collana: Massimo Coltrinari. (massimo.coltrinari@libero.it)
I testi di "Storia in Laboratorio"
sono riportati
sul sito www.nuovacultura.it
all'indirizzo entra/pubblica con noi/collane scientifiche/collanastoriainlaboratorio/pagine 1 e 2

Cerca nel blog

mercoledì 30 gennaio 2013

Nel Cuore del Caucaso di Eva Saeva


Progetto "Storia in laboratorio"
"Sezione Studenti e e Cultori della Materia"

Eva Saeva,
 bulgara, laureata in Scienze Politiche, frequenta corsi di specializzazione alla Sapienza.
 Il suo contributo "Nel cuore del Caucaso" è stato pubblicato nella Rivista "Il Secondo Risorgimento d'Italia", n. 3, 2012 (www.secondorisorgimento.blogspot.com/ o www.secondorisorgimento.it

      

Situato al crocevia tra due mondi – quello europeo e quello asiatico, il piccolo paese dell’Azerbaijan oggi ha un importantissimo ruolo geopolitico e geostrategico. Dopo la fine della Guerra Fredda l’Azerbaijan è diventato uno dei Paesi con ruolo chiave per il mondo occidentale visto le sue ricchezze energetiche e visto che ha appena ottenuto indipendenza. L’ex repubblica sovietica, insieme agli altri Stati caucasici, appena diventati indipendenti dall’URSS, come la Georgia e l’Armenia, diventano oggetti di attenzione da parte degli Stati europei e gli Stati Uniti che vedono nella regione non solo le sue risorse energetiche, ma appunto la sua importanza strategica – vicino all’appena nata Federazione Russa e al vecchio conoscente l’Iran. Proprio a causa della sua posizione geografica, dopo la dichiarazione d’indipendenza dell’Azerbaijan il 30 agosto 1991, nel Paese aumentano gli investimenti esteri soprattutto in progetti per la costruzione di oleodotti e gasdotti. Ecco perché l’economia del Paese caucasico ultimamente è una delle economie in rapida crescita.

Politica interna dell’Azerbaijan
Sin dalla sua indipendenza, l’Azerbaijan è stato accusato di corruzione e soprattutto di brogli elettorali (l’attuale Presidente è Ilham Aliyev, figlio del suo predecessore a tale carica – Heydar Aliyev). I media occidentali hanno sempre criticato il mancato rispetto dei diritti umani e della libertà di parola sia durante il governo di Aliyev padre, che di Aliyev figlio. Negli ultimi anni l’Amnesty International si è occupata di numerosi vittime di imprigionamento in Azerbaijan, tenuti in carcere perché si sono dichiarati contro il governo di Aliyev. Inoltre, Reporters Without Borders hanno dato al Paese un bassissimo indice di press freedom[1]. Le critiche e le accuse di fallimento della democrazia nel Paese caucasico sono numerosissime, ma, come vedremo più avanti, non impediscono ai governi occidentali di cercare di avere buoni rapporti bilaterali e multilaterali con l’Azerbaijan.

I rapporti bilaterali tra l’Azerbaijan e gli Stati Uniti
Particolarmente interessanti sono i rapporti bilaterali tra gli USA e il Paese caucasico. Come è già stato menzionato, i governi e i media occidentali sempre accusano l’Azerbaijan di mancato rispetto dei diritti umani e di fallimento della democrazia. Tale fatto però ovviamente non influenza in nessun modo i rapporti bilaterali tra il colosso americano e l’ex repubblica sovietica. Gli investimenti americani aumentano ogni anno. Naturalmente, lo scopo degli statunitensi è di rafforzare la propria posizione soprattutto nei Paesi che prima della caduta del muro di Berlino facevano parte dell’orbita di influenza sovietica. È un fatto ovvio per tutti, visto che gli ultimi Stati che sono stati annessi alla NATO sono o Stati dove prima c’è stato un governo comunista (come l’Ungheria, la Repubblica Ceca e la Polonia, che hanno firmato il patto nordatlantico nel 1999; la Bulgaria e la Romania, che sono diventati membri nel 2004 e l’Albania – nel 2009), o ex repubbliche sovietiche (come l’Estonia, la Lettonia e la Lituania, annesse nel 2004). Come è ben noto, la North Atlantic Treaty Organisation, creata nel 1949, vedeva nel Patto di Varsavia, firmato nel 1955, il suo principale rivale. Gli Stati membri del Patto erano appunto l’Unione Sovietica, l’Ungheria, la Polonia, la Cecoslovacchia, la Bulgaria, la Romania, l’Albania e la Repubblica democratica tedesca. Basandosi appunto su questi fatti non dobbiamo stupirci del fatto che gli Stati Uniti cercano sempre di rafforzare la loro influenza anche nella regione caucasica e soprattutto nell’Azerbaijan. Le enormi quantità di risorse energetiche di cui dispone la piccola repubblica azera e la sua posizione strategica nel cuore del Caucaso aumentano ancora di più il desiderio americano di buoni rapporti bilaterali di tipo economico, militare e commerciale.

Le risorse energetiche azere. Il gioco per la supremazia tra l’Occidente e il colosso russo
La ricchezza di gas naturale e di petrolio del Paese azero è nota da decenni, tanto che durante la seconda guerra mondiale l’Unione sovietica usò petrolio soprattutto dai territori dell’Azerbaijan. Oggi gli accordi bilaterali tra il Paese e gli altri Stati trattano nella stragrande maggioranza questioni relative al rifornimento di risorse energetiche. Parlando dell’Unione sovietica e quello che è rimasto dopo il suo crollo, appunto la Federazione russa, non possiamo non evidenziare i rapporti russo-azeri e come Mother Russia guarda ai tentativi dell’Occidente di aumentare la propria influenza nei suoi vicini di casa. È ovvio che gli sforzi americani ed europei si contrappongano agli interessi russi. La Federazione Russa non permetterebbe in nessun modo di non avere più un’influenza nelle sue ex repubbliche, tanto meno dal suo “ex” nemico – gli Stati Uniti. Tutti e due colossi cercano di mantenere la posizione nell’area così importante dal punto di vista geostrategico. Gli americani puntano su progetti di rifornimento di gas naturale e di petrolio ai loro alleati europei, usando soprattutto le risorse azere. Non c’è dubbio però che lo scopo è la diversificazione energetica dalla Russia, visto che attualmente il 40% dell’energia in Europa deriva dai giacimenti russi. Per gli azeri però è più difficile stipulare degli accordi con un Paese relativamente sconosciuto come gli USA, che con uno, come la Russia, con cui condivide un passato comune da tantissimi anni. Aggiungendo il fatto che i russi faranno tutt’altro che lasciarsi sfuggire la loro influenza nella regione caucasica, i desideri occidentali per una presenza permanente nella zona diventano difficilissimi, per non dire un’illusione.
Sfortunatamente per gli Stati Uniti i rapporti bilaterali tra l’Azerbaijan e la Russia sembrano buoni. L’anno scorso il presidente Aliyev ha effettuato una visita ufficiale a Mosca, incontrando il suo collega russo Medvedev. I due capi di Stato hanno dimostrato che è possibile una cooperazione tra i loro Paesi[2]. Questa cooperazione è stata realizzata nel 2012 con l’aumento dell’importazione di gas azero da parte della Russia, e con la dichiarazione che tale importazione aumenterà ogni anno[3]. Il fine dei russi è ovvio: mantenere il proprio monopolio energetico in Europa.
Le risorse energetiche del Caucaso sono esportate nella loro stragrande maggioranza verso i Paesi europei. È normale che i Paesi importatori cerchino dei modi alternativi e maggiormente autonomi per il rifornimento. Così si è arrivati a sostenere il progetto per l’oleodotto Nabucco[4], finanziato dall’Unione Europea con l’appoggio statunitense. I potenziali fornitori sono l’Iraq, l’Iran (prendendo in considerazione come si stanno sviluppando i rapporti USA-Iran e quelli UE-Iran però è poco probabile che gli iraniani faranno parte del progetto), il Turkmenistan e appunto l’Azerbaijan. Il progetto Nabucco vede come concorrente un altro progetto, finanziato dalla Gazprom russa e dall’ENI italiana, chiamato South Stream[5]. Nonostante la dichiarazione nel 2008 dell’allora vice primo ministro Dmitry Medvedev, attualmente primo ministro della Federazione russa, che i due progetti non siano concorrenti e il funzionamento dell’uno non impedirà in nessun modo il funzionamento dell’altro, i fatti parlano da soli. E più il tempo passa, si capisce che Nabucco molto probabilmente non sarà realizzato, visto che uno dei fornitori – l’Azerbaijan, ha stipulato degli accordi di esportazione delle proprie risorse con la Russia e non potrà più soddisfare le esigenze dell’oleodotto progettato dagli europei.
Le relazioni bilaterali tra l’Azerbaijan e la Turchia
La Turchia e l’Azerbaijan hanno sempre avuto buoni rapporti. Nel 1993, durante la guerra tra azeri e armeni per l’enclave di Nagorno-Karabakh, la Turchia, per mettere in evidenza la sua posizione riguardo al conflitto, ha chiuso la propria frontiera con l’Armenia per solidarietà con l’Azerbaijan. Oggi, i due paesi condividono interessi geopolitici e geostrategici comuni. Nel 2006 è stato inaugurato l’oleodotto BTC, Baku-Tbilisi-Ceyhan, che fornisce energia dai giacimenti azeri e tramite il territorio georgiano e quello turco poi fornisce petrolio all’Europa. Inoltre, il gasdotto BTE, Baku-Tbilisi-Erzurum (chiamato anche South Caucasus pipeline, o Shah Deniz pipeline, dal nome del giacimento di gas naturale azero Shah Deniz) è stato completato nel 2007. È ovvio il fatto che se l’Azerbaijan voglia diventare un esportatore di risorse energetiche indipendente, cioè di non esportare il proprio gas naturale nella Russia da dove poi arriverà in Europa, per il Paese caucasico è importante mantenere buoni rapporti con la Turchia. Non ci sono dubbi poi che anche alla Turchia convenga mettersi d’accordo con gli azeri su progetti comuni, visto che in tal modo il ruolo del Paese di Erdogan può diventare un elemento indispensabile nell’Europa. Solo entrando come uno stabile fornitore di energia in Europa, la Turchia può continuare a perseguire i propri desideri di diventare parte dell’Unione Europea.

I rapporti bilaterali tra l’Azerbaijan e l’Iran
Questi due Paesi hanno sempre avuto dei rapporti particolari. Oggi la popolazione dell’Azerbaijan è quasi 9 milioni. In Iran, che ha una popolazione di quasi 75 milioni, c’è una minoranza azera di 18 milioni[6]. La presenza di minoranze etniche in un Paese devono sempre essere trattate con estrema attenzione. È un fattore destabilizzante che provoca tanti conflitti e addirittura guerre, come nel caso del Kosovo per esempio. E quindi è ovvio che l’Iran e l’Azerbaijan abbiano da sempre avuto relazioni tese. Tali relazioni ultimamente però sono peggiorate ulteriormente. L’Iran si trova sempre più solo, sottoposto a isolamento internazionale. L’ex repubblica sovietica sta dalla parte occidentale per quanto riguarda il programma nucleare iraniano e il conflitto in Siria. Inoltre, ha buoni rapporti con l’Israele e gli Stati Uniti. Dunque azeri e iraniani stanno quasi alla rottura delle relazioni diplomatiche: prima l’Iran ha richiamato il proprio ambasciatore a Baku e poi l’Azerbaijan - il suo da Teheran[7]. Ma non solo gli iraniani si sentono offesi da parte degli azeri: i buoni rapporti tra la repubblica islamica di Ahmadinejad e l’Armenia non piacciono all’Azerbaijdan, visto il conflitto azero-armeno per il territorio disputato di Nagorno-Karabakh, che fa parte del Paese di Aliyev, ma che è abitato da una maggioranza armena. Sul conflitto in Nagorno-Karabakh ci soffermeremo più avanti.
Tornando un po’ indietro, dove sono esposti i rapporti americano-azeri e i desideri dei primi di avere una stabile presenza nella regione, non possiamo non fare una piccola considerazione, inserendo nel quadro anche l’Iran. Oggi, alla luce degli ultimi eventi in quel quadrante asiatico, appare necessario per gli USA avere un alleato stabile nella zona. Di nuovo sulla scena dei giochi politici nel Caucaso compare l’Azerbaijan, confinante a sud con l’Iran. Estremamente importante è quindi l’alleanza con gli azeri e lo “schieramento” degli ultimi con gli occidentali in un’eventuale guerra contro l’Iran. Infatti, non è molto chiaro chi sfrutta chi e chi ne approfitterà di più di questi “rapporti di amicizia” tra gli USA e l’Azerbaijan. I primi ne hanno bisogno per le risorse energetiche caucasiche. Aggiungendo il confine comune con il Paese di Ahmadinejad, l’amicizia tra i due Paesi diventa cruciale. Dall’altra parte ci sono gli interessi degli azeri: più che altro loro vogliono risolvere il conflitto con l’Armenia. Bisogna analizzare bene la situazione e decidere di chi fidarsi: degli USA o della Russia e chi potrebbe svolgere meglio il ruolo di mediatore. Su questo punto bisogna riflettere bene perché il conflitto in Nagorno-Karabakh è solo una piccola goccia nel mare di conflitti in questa zona turbolenta. Decidendo oggi con chi è meglio schierarsi sarà importante domani, se scoppia una guerra irano-americana. Si deve tenere in mente che in un eventuale conflitto militare nel Medio Oriente la Russia molto probabilmente si schiererà con l’Iran con lo scopo di frenare le mire americane ad espandere la propria influenza in Asia centrale. A tal punto l’Azerbaijan potrebbe permettersi si essere un nemico al colosso euroasiatico? O di rimanere neutrale (poco probabile, vista la sua posizione)? O di essere nemico al mondo occidentale? Questo punto è ancora incerto, ma basandosi sulla storia, sulle relazioni bilaterali e multilaterali che riguardono il Caucaso, sembra abbastanza inimmaginabile che l’Azerbaijan si possa schierare contro la Russia, anche se con la Russia c’è l’Iran. Resta da vedere...

Nagorno-Karabakh
Il conflitto azero-armeno per il territorio di Nagorno-Karabakh risale anche prima dell’annessione dei due Paesi da parte dell’Unione sovietica negli anni venti del secolo scorso. Durante il periodo sovietico la tensione non è mai cessata. Poco dopo il crollo del colosso eurasiatico e le dichiarazioni di indipendenza dell’Armenia e dell’Azerbaijan, nel 1990 e nel 1991 rispettivamente, il conflitto si inasprì ulteriormente. Il mondo occidentale prese la decisione di un intervento pacifico per la risoluzione della crisi, creando in seno all’OSCE il Gruppo di Minsk, composto da delegazioni italiane, francesi, americane e russe. La guerra finì nel 1994, ma la situazione non cambiò tanto. Anche oggi quasi il 20% del territorio dell’Azerbaijan è sotto occupazione. Facendo un piccolo riferimento giuridico, si capisce bene che tale occupazione e l’uso della forza con lo scopo di cambiare i confini violano numerose convenzioni internazionali al riguardo e soprattutto l’Atto finale di Helsinki, gli articoli della Carta delle Nazioni Unite e le decisioni dell’OSCE. Nel 1993 il Consiglio di Sicurezza dell’ONU ha adottato 4 risoluzioni per cessate il fuoco, ma gli armeni non si sono ritirati. L’ultima risoluzione del 2008 di nuovo non ha avuto effetto e la situazione non è migliorata. Sin dal 1994 il territorio di Nagorno-Karabakh e l’Azerbaijan rimangono in una sorta di pace armata. Armeni e azeri non accettano nessuna decisione presa a livello internazionale: il Processo di Praga non cambiò niente, tanto meno i Principi di Madrid che chiedevano un ritiro delle truppe armene, un rientro di popolazione azera nel territorio disputato e un invio di osservatori internazionali. L’anno scorso anche l’allora Presidente della Federazione russa Medvedev ha provato a migliorare la situazione, cercando un compromesso tra i due Paesi. Nessuna delle due parti però è scesa a compromessi, anche se le pressioni internazionali per una risoluzione pacifica erano fortissime[8].
Il problema di Nagorno-Karabakh è molto difficile da risolvere. Visto che nessuna delle due parti vuole scendere a compromessi la situazione si aggrava sempre di più. Aggiungendo che né l’Azerbaijan, né l’Armenia accettano le decisioni internazionali, appare evidente che il conflitto non sarà risolto nel prossimo futuro. Come potrebbe essere risolta una controversia in cui tutti e due parti hanno ragione? Potrebbe la diplomazia svolgere la sua finalità: di risolvere una crisi prima che si arrivi ad un conflitto armato? Finora non ci è riuscita. E poco probabile che ci riuscirà anche nel futuro considerando l’assoluta mancanza di volontà di cooperazione di entrambi i Paesi.
È importante aggiungere che il conflitto nel territorio azero è lontano dall’essere considerato solamente locale, solamente relativo alla minoranza armena in Azerbaijan oppure relativo al mancato rispetto delle norme del diritto internazionale da parte dell’Armenia. La situazione è molto più complicata. Parliamo di nuovo appunto dei soliti fattori che caratterizzano l’area caucasica: risorse energetiche, ruolo geopolitico e geostrategico importantissimi, giochi politici di supremazia nella regione (non solo da parte dei Paesi caucasici, ma da parte anche delle potenze mondiali, che cercano sempre di più un’influenza maggiore).
Partendo dalla questione energetica, appare opportuno dire la posizione della Russia nei confronti del conflitto. All’inizio Mosca appoggiava Baku. Ultimamente però si è dichiarata “sostenitrice” di Yerevan. Perché? Forse perché negli ultimi anni l’Azerbaijan si è orientato verso una politica filo-occidentale? Forse il ruolo della religione è un fattore cruciale? L’Azerbaijan è un Paese islamico (in Azerbaijan non esiste una religione di Stato e ci sono minoranze cristiane ed ebree, ma comunque l’87% della popolazione è musulmana[9]) e l’Armenia è un Paese di maggioranza ortodossa. Se il primo “vince” la “guerra” contro l’Armenia cristiana, un Paese islamico avrà la supremazia in una regione cosi importante come il Caucaso. La Russia potrebbe permettere un’”islamizzazione” della regione? Ci sono troppe incognite sul perché Mosca ha cambiato decisione, ma dobbiamo comunque inserire in queste considerazioni anche le questioni energetiche. Potrebbero essere i due oleodotti BTC e BTE, progettati e finanziati dagli americani e dai britannici, un motivo per cui Mosca ha terminato l’”appoggio” agli azeri? L’ultimo fatto non appare probabile, visto il fatto che i rapporti commerciali russo-azeri sull’esportazione di energia sono migliorati nel 2012, come già esposto prima.
Non possiamo non parlare anche del ruolo della Turchia nella regione. Dopo le polemiche sul negato riconoscimento del genocidio  armeno durante la Prima guerra mondiale da parte dei turchi, appare evidente che nel conflitto armeno-azero la Turchia appoggia i suoi fratelli di religione con i quali condivide anche un passato comune. Un’eventuale “perdita” della “guerra” da parte degli azeri significherebbe per Ankara perdere la propria influenza nel Caucaso.

Conclusione
L’Azerbaijan, il crocevia tra due mondi. Un Paese di contrasti e di controversie. Un Paese di ricchezze energetiche e scena dei giochi politici. Un Paese piccolo, ma di estrema importanza che tutti vogliono al proprio fianco. Chi vincerà la “guerra” per la supremazia a ovest del Mar Caspio? Chi vincerà “il cuore del Caucaso”? Resta solo da vedere…
  • versione Originale in lingua Bulgara.
В сърцето на Кавказ
Ева Саева
През вековете територията, на която днес се намира Азербайджан, е била част от световни колоси като Персийската, Османската и Руската империи. Намиращ се на кръстопътя между два свята, Европейския и Азиатския, днес Азербайджан има много важна геополитическа и геостратегическа роля. След края на Студената война и разпадането на Съветския съюз, държавата се оказва с ключова роля за Западния свят поради находищата си на природен газ и петрол. Току що постигнали своята независимост, Кавказките страни Азербайджан, Грузия и Армения, стават обект на внимание от страна на Европейските държави и САЩ, които виждат в този регион не само енергийното му богатство, но и геостратегическата му позиция – близко до новопоявилата се Руска федерация и до стария познайник Иран. Именно поради географската му позиция, след обявяването на независимост на 30 август 1991, в Азербайджан се увеличават многократно чуждестранните инвестиции, най-вече в проекти за строене на газопроводи и нефтопроводи. Към днешна дата Кавказката държава е една от страните с най-бързо развиваща се икономика.
Вътрешна политика на Азербайджан
За корупция и измами по време на изборите в Азербайджан се говори още от както държавата е независима (настоящият президент Илхам Алиев е син на предшественика си на този пост Гейдар Алиев[10]). Западните правителства непрестанно критикуват неспазването на човешките права и липсата на свобода на словото,както по времето на управлението на Алиев баща, така и на Алиев син. В последните години AmnestyInternationalсе сблъсква с много случаи на арести в Азербайджан на хора, които открито са се обявили против правителството на Алиев. Като се добави и че според ReportersWithoutBordersстраната заема една от последните позиции на pressfreedom[11], е очевидно, че критикитеи обвиненията за форма на управление, далеч от демократичната, са много. Но, както ще стане ясно по-надолу, тези критики не пречат на Западните държави да търсят все повече и повече развитие на добрите двустранни и многостранни отношения с Кавказката държава.
Двустранните отношения Азербайджан - САЩ
Доста интересни са отношенията между САЩ и бившата съветска република. Както беше вече посочено, Запада подлага на постоянни критики начина на управление в Азербайджан. Това очевидно не пречи на добрите отношения между САЩ и Кавказката държава. Американските инвестиции се увеличават с всяка изминала година. Разбира се, както и на много други места, целта на северноамериканския колос е да увеличи своето влияние най-вече в държавите, които до преди години са попадали в сферата на съветско влияние. Този факт е очевиден за всички, съдейки по това, че последните страни, присъединили се към НАТО, са или държави, където до преди години е имало комунистическо управление (като Унгария, Чехия и Полша, присъединили се към Северноатлантическия пакт през 1999; България и Румъния, станали членки през 2004; Албания - през 2009), или бивши съветски републики (като Естония, Литва и Латвия, присъединили се през 2004). А както е добре известно, създадената през 1949 година организация, намира своя най-върл противник в лицето на страните от Варшавския договор, подписан през 1955. Негови членки са именно СССР, Унгария, Полша, Чехословакия, България, Румъния, Албания и ГДР. Имайки в предвид тези факти, не бива да се учудваме, че САЩ се стремят и към добри отношения с Азербайджан. Огромните количества енергийни ресурси, с които разполага бившата съветска република и стратегическата й позиция в сърцето на Кавказ, спомагат още повече за желанието от страна на американците за поддържане на добри двустранни, икономически, военни и търговски отношения.
Азербайджанските енергийни ресурси. Играта на надмощие между Запада и Руския колос
Днес двустранните договори между Кавказката държава и другите държави са най-вече свързани с енергийния сектор. Находищата на природен газ и петрол в Азербайджан са известни от десетилетия. По време на Втората световна война Съветския съюз ползва енергийни ресурси най-вече от азербайджанските. Говорейки за СССР, и това, което е останало след края му -Руската федерация, не може да не споменемруско-азербайджанските отношения и как Майка Русия гледа на опитите на САЩ и на Европейските държави да увеличат влиянието си в тази зона с много важно геополитическо значение. Руският колос не би позволил по никакъв начин да загуби влиянието си в своите бивши републики, още по-малко от своя бивш съперник от Студената война САЩ. Двете сили се стремят към стабилно присъствие в този така важен геополитически регион. Американците разработват проекти и сключват договори за износ на ресурси към техните европейски съюзници,използвайки именно азербайджанските ресурси. Несъмнено целта едиверсификация на доставките за Европа, съдейки по факта, че понастоящем 40% от енергията, която Европа използва, идва от Русия. Но е далеч по-трудно да преговаряш със сравнително непознат нов съюзник, от колкото с някого, с когото споделяш общо минало. Като се добави и фактът, че Русия няма лесно да позволи западно влияние в околностите си, задачата на американците и европейските им съюзници за стабилно присъствие в зоната става все по-трудна.
За съжаление на САЩ, двустранните отношения между Азербайджан и Русия изглеждат добри. За това свидетелства миналогодишното посещение на президента Алиев в Москва, където двамата държавни глави – Алиев и Медведев - демонстрират, че е възможно сътрудничество между държавите им[12]. То се реализира с увеличаване на вноса на азербайджански газ в Русия в началото на 2012, с уговорката, че ще продължи да се увеличава с всяка изминала година[13]. Целта на руснаците е ясна: запазване на енергийния си монопол в Европа.
Кавказкият газ в голямата си част отива в Европа и е нормално държавите вносителки да предприемат стратегически действия за набавянето му(най-вече независими от Русия). Така се стига до проекта Набуко[14], проектиран и финансиран от Европейския съюз и САЩ, чиито потенциални снабдители на енергия са Иран (имайки в предвид как се развиват отношенията Иран-САЩ в последно време, е малко вероятно персийците да се включат в проекта), Ирак, Туркменистан иестествено Азербайджан. Конкурентен проект на Набуко е Южен поток[15], проектиран от Руската Газпром и италианската ЕНИ, който ще внася сибирски газ на Стария континент. И въпреки изявлението през 2008 година на тогавашния заместник министър-председател, днес министър-председател, Дмитрий Медведев, че двата проекта не са конкурентни и че функционирането на единия не би попречило на функционирането на другия[16], фактите говорятсами по себе си. А с минаването на времето, вероятността Набуко реално да бъде пуснат в употреба става все по-малка и по-малка, взимайки в предвид факта, че един от главните снабдители – Азербайджан,има двустранни договори за износ за своите енергийни ресурси с Русия и по този начин няма да може да достигне нужното количество кубически метри природен газ за снабдяването на Набуко.
Двустранните отношения между Азербайджан и Турция
Азербайджан и Турция винаги са имали добри отношения. През 1993, по време на войната между азербайджанци и арменци за спорната зона на Нагорни-Карабах, Турция затваря своята граница с Арменияв знак на солидарност към азерските братя, изразявайки по този начин позицията си по въпроса. Към днешна дата двете мюсюлмански държави имат общи геополитически и геостратегически интереси. През 2006 е пуснат в действиепетролопровода BTC (Baku-Tbilisi-Ceyhan), който минава през азербайджанската, грузинската и турската територии и снабдява Европа с азербайджански газ. Друг общ проект между двете държави егазопровода BTE (Baku-Tbilisi-Erzurum, познат още като SouthCaucasuspipelineили ShahDenizpipeline, от името на азербайджанското находище на природен газ Шах Дениз), и той завършен и действащ от 2007. Очевидно е, че ако Азербайджан иска да стане независим износител на енергия (а не да изнася само за Русия, от където после кавказкият газ ще дойде в Европа), за страната е от изключително важно значение поддържането на добри двустранни отношения с Турция. Разбира се, за южната ни съседка също е важно да договаря общи проекти с Азербайджан, след като това е един от начините, чрез които Анкара може да реализира амбициите си да стане  незаменим елемент в Европейската политика. Само като една стабилна вносителка на енергия, Турция може да продължи да се стреми към влизане в Европейския съюз.
Двустранните отношения между Азербайджан и Иран
Тези две държави винаги са имали много интересни двустранни отношения. Днес населението на Кавказката държава е почти 9 милиона. В Иран, чието население наброява почти 75 милиона, има „малцинствена група“ от 18 милиона азербайджанци[17]. Присъствието на малцинства в дадена държава е проблем, който винаги трябва да се третира много внимателно. В много случаи това е дестабилизиращ фактор, който провокира конфликти, а понякога даже и войни, както в случая с Косово например.Следователно отношенията между Иран и бившата съветска република обяснимо са обтегнати. В последно време обаче тези отношения се влошават още повече.Азербайджан е на страната на Запада по отношение на иранската ядрена програма и на конфликта в Сирия. Освен това има и добри отношения с Израел и САЩ. С всеки изминал ден Иран губи съюзници, подложен на изолиране от международната общност. Баку и Техеран са на границата на скъсване на дипломатическите отношения: през май месец 2012 първо Иран отзовава посланика си в Баку; следва и съответното отзоваване на азербайджанския посланик в Техеран[18]. Но не само иранците се чувстват обидени от страна на кавказците: добрите взаимоотношения между персийци и арменци притесняват, и то не малко, Азербайджан, особено що се отнася до Нагорни-Карабах, територия, населявана от арменци, но в границите на Азербайджан. Конфликта в Нагорни-Карабах ще бъде разгледан по-надолу.
Връщайки се малко по-нагоре в статията, където се описани американо-азербайджанските отношения и желанието на първите да установят стабилно присъствие в региона, не можем да не обърнем внимание и на елемента Иран и неговата роля в тази зона на политически игри. В светлината на последните събития в този турболентен регион, е повече от очевидно, че Щатите се нуждаят от стабилен съюзник там. Този съюзник е Азербайджан, който отново влиза в ролята на съществен фактор, без чието присъствие играта за политическо надмощие няма да е същата, поради това, че е граничещ с Иран на юг.За Западния свят е жизнено важно да имат на своя страна Азербайджан, ако в крайна сметка се стигне до война в персийските земи. Всъщност, не е ясно кой кого използва повече и кой ще бъде по-облагодетелстван от тези „приятелски“ отношения между американци и азербайджанци. Първите имат нужда от кавказките енергийни ресурси. Като добавим и общата граница с държавата на Ахмадинеджад, това приятелство е от ключово значение за тях. От друга страна, бившата съветска република също има интерес да се „съюзи“ със северноамериканския колос, най-вече що се отнася до решаването на проблема сАрмения.Положението трябва да бъде анализирано много внимателно, защото е от съществено значение на кого ще се доверят и с кого би било по-изгодно да се съюзят азербайджанците: със САЩ или с Русия. Кой би бил по-добър посредник за решаването на арменско-азербайджанския конфликт, датиращ от 20 години вече? Ситуацията е много деликатка и трябва да бъде разгледана много добре, защото конфликтът в Нагорни-Карабах всъщност е само една малка капка в морето от конфликти, игри за политическо надмощие и преследване на интереси в този нестабилен азиатски квадрант. Решавайки днес с кого е по-добре да се съюзят азербайджанците, ще е важно утре, в една евентуална война Иран-САЩ. Трябва да добавим и факта, че в един военен конфликт в „задния й двор“, Русия много вероятно би решила да бъде на страната на Иран с цел да спре желанията на Запада да увеличи влиянието си в региона. В такъв случай би ли могъл Азербайджан да си позволи да е „враг“ на евроазиатския колос? Или да остане неутрален (малко вероятно, имайки в предвид географското му положение)? Или да бъде „враг“ на Запада? Какво ще реши малката Кавказка държава, чието приятелство искат всички, е неясно все още.Но, базирайки се на фактите от историята, на двустранните и многостранни отношения, които имат държавите от региона, не изглежда вероятно Азербайджан да се обяви срещу Русия, въпреки факта, че с Русия е Иран. Остава да видим...
Нагорни-Карабах
Армено-азербайджанският конфликт за територията на Нагорни-Карабах датира още от преди двете Кавказки държави да станат част от Съветския съюз през двадесетте години на миналия век. По времето на СССР, напрежението между двете републики не намалява. Малко след разпадането на евроазиатския колос и обявяването на независимост на Армения и Азербайджан, през 1990 и 1991 респективно, конфликтът се влошава още повече. Западният свят решава да се намеси и по мирен начин да спомогне за решаването му, създавайки в рамките на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа Групата на Минск, в която участват френски, италиански, американски и руски представители. Войната реално свършва през 1994, но положението не се променя особено. Днес около 20% от азербайджанската територия е окупирана. Правейки малка юридическа справка, е ясно, че окупацията и използването на военни сили с цел промяна на границите на дадена държава, нарушават много международни конвенции, като например Договора от Хелзинки, Статута на ООН и решенията на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. През 1993 Съветът за сигурност на ООН приема 4 резолюции за прекратяване на огъня, но арменците така и не се оттеглят. През 2008 поредната резолюция не постига никакъв ефект и ситуацията не се подобрява. Още от 1994 Армения и Азербайджан са в нещо като „въоръжен мир“. И нито една от двете държави не приема решенията, взети на международно ниво: Процесът в Прага не помага, нито Мадридските принципи, които заставятоттеглянето на арменските войски, връщане на азербайджанско население в Нагорни-Карабах и изпращането на международни наблюдателиinloco. Миналата година руският президент Медведев също прави опит за решаване на кризата, предлагайки компромисен вариант и за двете държави. Нито Азербайджан, нито Армения обаче искат да направят компромис, въпреки силния международен натиск за мирно решение на конфликта[19].
Очевидно е, че проблема в Нагорни-Карабах е много трудно разрешим. Нежеланието за сътрудничество и от двете страни още повече усложнява ситуацията. Предвид факта, че нито арменците, нито азербайджанците приемат решенията на международната общност, излизане от кризата в близкото бъдеще изглежда малко вероятна. Как може да бъде решен един проблем, в който и двете страни имат право? Би ли могло изкуството на дипломацията да успее да предотврати допълнително влошаване на кавказкия конфликт? До този момент дипломатическите методи не са постигнали много. Малко вероятно е и да постигнат, имайки в предвид липсата на каквото и да е било желание от страна на Баку и Ереван за сътрудничество.
Говорейки за Нагорни-Карабах е важно да се добави, че сериозносттана конфликта далеч не е само на местно ниво, нито отнасяща се само до арменската малцинствена група в Азербайджан, нито само до липсата на спазване на нормите на международното право от страна на Армения. Положението е далеч по-сложно. Говорим, разбира се, за обичайните фактори, които характеризират Кавказ: енергийни ресурси, изключително важни геополитическа и геостратегическа роли, политически игри за надмощие в региона не само от страна на Кавказките държави, но най-вече на световните сили, които търсят все повече и повече влияние.
Започвайки от енергийния въпрос е важно да се спомене и позицията на Русия по отношение на конфликта в Нагорни-Карабах. В началото Моска е на страната на Баку. Но към днешна дата позицията е различна: покрепя Ереван. Защо? Може би защото в последно време, както беше споменато по-горе, Азербайджан се преориентира към прозападнаполитика? Може ли ролята, която играе религията също е важна? Азербайджан е ислямска държава (реално в Азербайджан не съществува официална религия и има голям брой християни и евреи. Въпреки това, 87% от населението проповядва исляма[20]); докато в Армения мнозинството от почти 73% са ортодоксални християни[21]. Ако азербайдажците „победят“ във „войната“ с Християнска Армения, една ислямска държава ще имапревъзходството в така важен регион като Кавказкия. Дали Русия би позволила подобно „ислямизиране“ на зоната? Има много неяснота по въпроса защо Руската федерация сменя позицията си. Добавяйки и енергийните ресурси, може би двата гореспоменати вече действащи проекта за снабдяване на енергия към Европа BTC и BTE, финансирани от европейци и американци, са един от мотивите поради които Москва спира да подкрепя Баку? Този факт изглежда малко вероятен, имайки в предвид споменатите вече руско-азербайджански договори за износ на петрол и природен газ.
Ролята на Турция в регионасъщо е важнода се спомене. След полемиките за отказа на признаване на арменския геноцид по време на Първата световна война от страна на турците, очевидно е Турция кого подкрепя: братята си по религия, с които споделят общо минало. Евентуална азербайджанска „загуба“ на „войната“ би значело за Анкара загуба на влиянието си в Кавказкия регион.
Заключение
Азербайджан, кръстопът между два свята. Страна на контрасти и противоречия. Страна с огромно енергийно богатство и сцена на политически игри. Малка страна, но от изключително важно значение, която всички искат за съюзник. Кой ще спечели „войната“ за надмощие на запад от Каспийско море? Кой ще спечели „сърцето на Кавказ“? Остава само да видим...  


[1]FORBES, America's Relations with Azerbaijan and Russia, A Case Study in Double Standards, 12 maggio 2012.
[2] Erkramas, Russia e Azerbaijan: un ostacolo per gli Stati Uniti nel Caucaso?, 11 agosto 2011.[Еркрамас, Россия и Азербайджан: препятствие США на Кавказе?, 11 август 2011].
[3]Limes, L’idolo infranto: il Nabucco all’ultimoatto, 8 marzo 2012.
[4]Nabucco fornirà ai Paesi europei 31 miliardi di metri cubi all’anno.
[5]South Stream fornirà 63 miliardi di metri cubi all’anno.
[6]Infatti, le diverse fonti forniscono dati diversi sulla percentuale della popolazione azera in Iran: secondo alcuni sono 12 milioni, secondo l’ambasciatore azero a Roma Vagif Sadiqov sono 25 milioni, secondo il Calendario Atlante De Agostini, 2012, sono 18 milioni.
[7]Deutsche Welle, Tensions rise between Iran and Azerbaijan, 7 giugno 2012.
[8]Eurasia, rivista di studi geopolitici, La crisi del Nagorno-Karabakh: ricostruzione storica e prospettive, 3 agosto 2011.
[9]Calendario Atlante De Agostini 2012.
[10]Гейдар Алиев е генерален секретар на комунистическата партия на Азербайджан и член на Върховния съвет на Комунистическата партия на Съветския съюз – КПСС в периода 1969-1982.
[11]FORBES,America's Relations with Azerbaijan and Russia, A Case Study in Double Standards, 12 май 2012.
[13]Limes, L’idolo infranto: il Nabucco all’ultimo atto, 8 март 2012.
[14]Предвижда се Набуко да снабдява Европа с 31 мириарда м³ газ годишно.
[15]Южен поток ще снабдяваЕвропа с63 милиарда м³газ годишно.

[16]Reuters, UPDATE 2-Russia wins Hungary for South Stream gas project, 25 февруари 2008.

 

[17] Различните източници дават различни сведения по въпроса колко реално наброяват азербайджанците в Иран. Според някои те са само 12 милиона; според посланика на Азербайджан в Рим, Италия, Вакиф Садиков, броят им е 25 милиона; според Calendario Atlante De Agostini 2012, те са 18 милиона. 
[18]Deutsche Welle, Tensions rise between Iran and Azerbaijan, 7 юни 2012.
[19]Eurasia, rivista di studi geopolitici, La crisi del Nagorno-Karabakh: ricostruzione storica e prospettive, 3 август 2011.
[20]Calendario Atlante De Agostini 2012.
[21]Calendario Atlante De Agostini 2012.

Nessun commento:

Posta un commento